сряда, октомври 27, 2021
No menu items!
НачалоИсторияБългарските училища в началото (1878-1944 г.)

Българските училища в началото (1878-1944 г.)

До края на осемнадесети век българите са имали само начални училища, така наречените килийни училища, които са били свързани с религиозните институции – манастири или църкви.

Началните училища

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век се появява нов тип килийни училища благодарение на частните инициативи – така наречените Обществени килийни училищата, т.е. публични училища. Те действат с подкрепата на местните общности и са резултат на икономическия растеж сред българите, които все по-често възприемат образованието като път към напредък и развитие.

Тези училища са били предимно училища за момчета, но на някои момичета също е позволено да учат там. Исторически източници запазват информация за 384 такива училища. Те съществуват съвместно с различни нови типове на училищата, които се разпространяват през първите десетилетия на деветнадесети век, като сред тях гръцки и гръцко-български училища и т.нар. взаимни или училища Бел-Ланкастър.

Търсенето на гръцки и гръцко-български училища продължава до 1830-те години в унисон с българската културна ориентация към гръцкото образование като основен посредник на съвременните западни образователни идеи. Първото поколение на българите на деветнадесети век, интелигенцията, се образова най-вече в гръцки училища. Престижът на образованието и знанията, съчетани с богатство и власт, повишават привлекателността им сред българите и другите народи в Османската империя.

Също чрез гърците българите научават за така наречената система Bell-Lancaster на образование, известно още като  взаимно – много ефективно за обучение на голям брой ученици с минимални ресурси.

С откриването на първото българско (мъжко) взаимно училище в Габрово през 1835 г. започва т. нар. ново българското (светско) образование. За кратко габровското взаимно училището се развива като център за подготовка на учители, които искат да се учат използвайки системата Bell-Lancaster. Според някои историци до 1878 г. България е имала около две хиляди основни училища от взаимен тип.

Движението за еманципация на жените сред българите започва през 1840-те с откриването, под гръцко влияние, на няколко десетки светски начални (взаимни) училища за момичета, материално подкрепени от местни женски инициативи и някои богати български търговци емигранти. Първото светско училище за момичета е създадено в Плевна (днес Плевен) през 1841 г. от Анастасия Димитрова (1815-1894) с подкрепата на гръцкия врачански епископ Агапий и майка му – Евгения.

Средно образование

През 40-те години на ХХ век българският елит е образован радикално, откъснат от гръцкото влияние и се ориентира към славянското. Нов тип училища, така наречените класни училища (с позоваване на организацията на обучението: учениците са разделени на различни класове според тяхната подготовка и възраст) – с две до пет степени над основните взаимни училища.

Те са отворени от първите поколения българи, образовани в Русия. (Много от учителите в класните училища обаче са получили образованието си в Гърция, Румъния, Сърбия, Константинопол и в Западна Европа). В класните училища момчета и момичетата са можели да учат социални и естествени науки и да придобият най-високо ниво на образование, достъпно в българските земи преди 1878 г.

Няколко десетки класни училища съществуват до 1878 г. През това време са открити и специализирани училища: педагогическитърговскибогословски семинарии, а две от класическите училища за момчета се превръщат в гимназии.

Започвайки от 1850-те години, класическите училища също се отварят и за момичета. Такива са създадени както от жени, така и от мъже. От 1856 г., когато учителят Сава Доброплодни основава първото българско училище от този тип за момичета в Шумен класните училища за момичета са по-малко от тези за момчетата.

Разликата е обяснена с преобладаващо селския характер на българското общество по онова време и традиционни патриархални мнения, според които жените и момичетата нямат нужда от образование. Някои либерални родители все пак позволяват на дъщерите си да посещават дори момчешки класни училища или в мъжки класове, или специални класове за момичета. Докато учителите мъже са поканени да преподават в класните училища за момичета, обратното не е позволено, дори когато жените са постигнали подобна степен на образование.

Повечето от учителките в този период принадлежат от интелектуални семейства – те са дъщери, сестри или съпруги на учители.

В последствие се появяват множество девически класни училища, които дават най-доброто образование на жените в България.

Въпреки това обаче, поради широко разпространеният в България по това време двуполов модел“, т.е. че жените и мъжете, като по същество различни същества, притежават различни тела, които предполагат различно поведение, напълно различни способности и интелектуален потенциал, образованието на жените се утвърждава с изключително бавни темпове.

Цели и « дух » на образованието

Освен предоставянето на образование в тесния смисъл (като знание), училищната система в националната държава играе и дисциплинарна роля и има задачата да формира у младите определени качества на характера.

Националното образование цели при оформянето на българската идентичност, тя да възпита патриотизъм и умерен и толерантен национализъм или по-точно „либерален национализъм“, т.е. създаване на „национално и универсално съзнание, патриотични и граждански ценности.“

Двуполовият модел

Като се започне от нивото на началното училище до висшите училища (гимназии), момичетата и момчетата е трябвало да учат различни предмети, за които се е смятало, че са „повече подходящи за своята природа“ и социални роли.

Този модел през годините предизвиква множество активисти и феминистки да се обръщат изключително критично към нивото на образованието за момичета.

Немотивираната реакция на патриархалните мъже, които се страхуват, че ако жените получат образование, равно на това на мъжете, биха застрашили статуквото и променили баланса между половете чрез повишаване на безработицата при мъжете, е едно от най-осъжданите поведения, спиращи образованието на жените.

Жените учители получават с 10% по-ниски заплати от колегите си мъже и нямат право да избират какво и как да преподават. Административно постановление през 1899-та година забранява на омъжените жени да преподават, което е отменено през 1904-та, а през 1927-ма е издадено ново за уволняване на омъжени жени със стаж от 20г. в образованието.

Кампанията на жените чрез протести и петиции успява да доведе до закон от 1897 г. (въведен от министъра на образованието Константин Величков), който изравнява средното училищно образование за момичета и момчета, фиксирайки го в седем класа над четиригодишното основно ниво.

Този закон е приет против волята на консервативните политици и депутати, които настояват „да не бързаме с този закон и изравняване на образователните права на жените и мъжете“.

Парламентаристите също се опасяват, че с изравняване на образованието жените биха отказали да изпълняват своите „естествени задължения“.

С този закон се приравняват и учебните програми на момчетата и момичетата в гимназиите, което е една от най-големите стъпки в образователната система.

През 1908 г. законът на Мушанов (кръстен на министъра на просветата Никола Мушанов) потвърждава задължителния характер на началното училище, което е удължено до четиринадесетгодишна възраст. То въвежда и ново средно ниво на образование с откриването на т.нар прогимназии, т.е. средно ниво, свързващо нивото на началното училище и на гимназиите.

Българското образование се насочва в нова посока през 1921 г. със закон, наречен след министъра на образованието Стоян Омарчевски. В следвоенната икономическа и идеологическата криза, в унисон с разбирането на селските лидери, краткотрайното управление на Аграрната партия (1920-1923) се опитва да пренасочи държавните усилия от общо към професионално образование. Това е в съответствие с това, което се смята за практическата необходимост на българската икономика и общество.

Тъй като тази реформа изисква солидно общо образование, законът разширява задължителното образование – както за момичета, така и за момчета – от четири до седем години. Поради това задължителното образование продължава седем години и задължителната училищна възраст на учениците вече е от 7 до 14 години. Това положение се запазва като трайно наследство. Прогимназиите се превръщат в задължителната образователна институция, довела до възхода на образованието.

След идването на комунистическата партия на власт през септември 1944 г. половото равенство се превръща в една от основните идеологически мантри, които насърчават образователните дейности в унисон с новия „договор за равенството между половете“ за повишаване нивото на грамотност не само за мъжете, но и за жените, което слага край на тази над 60 годишна борба.

Според новата (Димитровска) конституция от 1947 г. всички училища стават държавни училища и трябва да насърчават „демократичния“, „прогресивния“ и светския дух на образование, обслужващо интересите на „работещите хора“ и техните нужди, както и подготовка на строителите на социалистическото бъдеще на българския народ. Новият образователен закон от 1948 г. започва да създава единна образователна система и проектира няколко вида училища – общи и професионални; предучилищно образование (детски градини), начални, средни, колежи и университети.

СХОДНИ СТАТИИ

Отговори

Please enter your comment!
Въведете името си

- Реклама -

Включи се в играта ни!

Чети На 1 Клик и спечели!

Стартирайки този блог с екип от двама души, имахме една единствена цел - да представяме на аудиторията интересни новини и факти от цял свят....

Най-популярни